Пустота в обществото, в главите,

редом царствува сън или мраз,

пустота във словата, в душите,

пустота пълни всичко у нас,

Чувства светли мъртвешки заспали,

на доброто не чуй се гласът,

нов кумир замени идеали

и разчетът владей, не духът!

Трудний път на честта в тръне срасте,

доблестта няма вес, нито ход,

ври борбата на низките страсти,

има шум, ала няма живот.

Прежни рани зарастват безследно,

нови, страшни отварят се веч,

злото дъха на нас с лице бледно,

а ний мислим го още далеч.

Друг път мряхме с възторг, днес не важим.

На приятел, на враг ний не щем

„Аз обичам те!“ – честно да кажем,

„Аз те мразя“ – без страх да речем.

Всяко нещо ний почваме с трясък.

Крещим: Слава! Народ! Идеал!

А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък

преплави ги – остая ти кал.

Пущинак на народната почва,

тръне, плевели... бедна страна!

А животът едвам се започва,

а зората едвам що блесна!