За една поетеса, изпреварила века си

Валери Петров

Преди две-три години имах възможността да посетя далечно Мексико. Знаех твърде малко за мексиканската култура и при разговорите с литератори на тази страна - а понякога и с „обикновени“ хора - ми направи впечатление, че колкото пъти се отваряше дума за поезия, чувах да се повтаря едно име: „Сор Хуана, Сор Хуана“... За пръв път чувах за тази мексиканска поетеса от 17-и век и когато се запознах с творчеството и живота й, нейният образ ми се видя много интересен и си казах, че като се върна в родината, ще се опитам да преведа нещо от нея. Осъществих намерението си, наистина със закъснение, но и с радост, защото работата, макар трудна, се оказа много увлекателна.  

Хуана Инес де Албахе и Рамирес де Сантияна, известна в испански-говорещия свят с монашеското си име Сестра Хуана Инес де ла Крус, се ражда от брака на баскски морски капитан и местна креолка през 1651 година в градчето Сан Мигел де Непантла, близко до града Мексико, тогава столица на „Нова Испания“. Хуана очевидно е била това, което сега наричаме „дете-чудо“: на три години вече чете и пише, на осем съчинява някакво религиозно похвално слово в стихове, на дванайсет овладява латинския език (като, на няколко пъти реже косата си със заричания да изучи еди-що-си, докато тя израсте отново) изчита цялата библиотека на своя дядо и умолява родителите си да я пратят да учи в столицата, предрешена като момче. Изобщо проявява необичайна за момичетата от онова време жажда за знания. И успява - 13-годишна, е приета в двора на Вицекраля, като придворна дама на съпругата му. Там така смайва със познанията си всички, че бива свикана нарочна комисия от 40 учени, която успява да установи дали необикновената й ранна образованост „се дължи на положен труд или на откровение свише“. При този изпит, по думите на Вицекраля, тя напомняла „кралски галеон, обкръжен от дребни лодчици“. Така провинциалното девойче се превръща едва ли не в център на столичния интелектуален живот и бива ухажвана отвсякъде, но пред перспективите за един брак на високо социално равнище, който осъждал жените от онова време на бляскав, но бездуховен живот, предпочита манастира. Едва навършила 18 години, тя в присъствието на Вицекраля, двора му и целия столичен елит постъпва в братството на манастира „Свети Херонимо“.  

Нейното монашество обаче е от особен вид: килията тя превръща в средище на културен живот, в който се обсъждат проблеми на философията, литературата, реториката физиката, математиката, музиката. От нея поддържа жива писмовна връзка с европейския и латиноамериканския интелектуален свят. Тук тази необикновена жена се отдава на поезията и пише многобройни стихове, пиеси, религиозни мистерии, „рими по случай“ във всички форми на властващия по нейно време късен барок, но жанрът, който ще прослави монашеското й име, е... любовната лирика. Заради нея тя ще трябва да преодолява неодобрението и съпротивата на семейство и обществено обкръжение, които превръщат творческите й прояви в повод за клюки и обществен скандал. Заради тях тя търпи укорите на своя изповедник и наказанията, които той й налага, бори се със самата себе си. Но сякаш не й стига несъвместимостта на монашеския сан с интимните теми, които развива в своите сонети, романси, „глоси“, „редондильи“, тя, ерудирана и в теологията, влиза в спор с високи авторитети на католическата църква: критиките, които отправя към един португалски проповедник, известен от двете страни на океана, й струват едно публично писмо на Архиепископа на гр. Пуебла, който, скрит под името „Сестра Филотея“, я порицава строго за научните й и поетически занимания, влизащи в разрез с религиозните правила. Упоритата поетеса отвръща също публично с едно дълго писмо в проза, озаглавено „Отговор на Сестра Филотея де ла Крус“, от което литературната история по-късно ще узнае много за живота и душевните мъки на поетесата.  

А животът и творчеството на сестра Хуана са истинско явление за времето си. Естествено, както казах, като форма и стил, тя е напълно в духа на барока, чийто главен представител и владетел на вкусовете е по това време испанският поет Луис де Гонгора (1561-1627) с неговия крайно изтънчен, измъчен, достъпен само за избрана публика стил. И все пак в стиховете на Сестра Хуана живият талант и искреността на чувствата си пробиват път през на места усложнения строеж на фразата, митологичните отпратки. Нещо повече - при внимателно вглеждане читателят се убеждава, че гонгористките маниеризми, на пръв поглед само явления на модата, всъщност позволяват на авторката - както е и при сонетите на Шекспир - да предава в най-тънките му оттенъци променливото и сложно любовно чувство. Тези качества правят тъй, че лириката на Сестра Хуана успява да премине през вековете и да стигне до нас, свежа и истинска, почти каквато е била за съвременниците на авторката й от 17-и век.  

Навлязла в своята зрялост, поетесата е свидетелка на дълбока криза в обществения и духовен живот на испанското задморско владение - кървави социални сблъсъци разклащат колониалната власт, въстания на местното население, глад и епидемия обезлюдяват страната. Всичко това се отразява върху жаждата за творчество на поетесата. Тя разпродава 5-те хиляди тома на своята библиотека и научния си инструментариум, за да раздаде на нуждаещите се получените средства, отдава се на борбата с върлуващата чума и, заразила се от нея, умира в разцвета на силите си през 1695 г.  

Такива са животът и творчеството на Хуана Инес де ла Крус. През 18-ия век те потъват временно в забрава, но следващите векове оценяват по достойнство тази рядко одарена, изпреварила века си жена (между другото далечна предшественица на поборничките за женските права), чийто образ израства и ни става дълбоко симпатичен, като си представим, че тя е живяла и храбро защитавала мислите и чувствата си във века на отказа от ренесансовия хуманизъм, на католическата реакция, ознаменувана от Трентския събор, на Инквизицията на „аутодафе“ - тата и лова на вещици. Странно, но именно през 18-ия век този на просвещението - името на мексиканската поетеса временно потъва в забрава, и все пак истинските духовни ценности не загиват и следващите времена дават на Сестра Хуана заслуженото й място в историята на световната литература: името й става популярно в Испания и латиноамериканския свят главно във връзка с любовната й лирика, чиято живост и искреност се опитах да предам на български и публикувам тук.

Един обичам-той ме изоставя

друг мен обича-аз съм отегчена.

Измъчва ме един, но аз не стена,

измъчвам друг, а той ме обожава.

 

Студен брилянт обичам до забрава,

за друг блестя като брилянт студена.

Лукаво от едни съм победена,

към други аз самата съм лукава.

 

Накажа първият-от скръб умирам,

помоля втория-честта си губя,

и тъй и инак, аз съм все нещастна.

 

Тогава изход по-добър намирам,

към този който ми е чужд, съм груба

напускам този, който в скръб ме тласна.

 

* * *

Един обичам – той ме изоставя.
Друг мен обича – аз съм отегчена.
Измъчва ме един, но аз не стена
измъчвам друг, а той ме обожава.


Студен брилянт обичам до забрава,
за друг блестя като брилянт студена.
Лукаво от един съм победена,
към друг пък аз самата съм лукава.

Накажа първия – от скръб умирам,
помоля втория – честта си губя;
и тъй и инак, аз съм все нещастна.

Тогава изход по-добър намирам:
към тоя, който ми е чужд, съм груба
напускам оня, който в скръб ме тласна.

Превод: Стоян Бакърджиев

Забелязах малки разлики в преводите. Главно в някои местоимения и препинателни знаци.